Лица, които не лъжат. Те са единствената карта, на която са отбелязани всички територии, които са пребродили.
Mаршрутът по забравените пътища е цел толкова далечна и несигурна, колкото всяка мечта в реално време. Стартира от най-българската планина – Родопите, и стига до Памир в Централна Азия, като преминава през Турция, Грузия, руските републики Северна Осетия, Ингушетия, Чечения, Дагестан, Калмикия, както и Западен Казахстан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан. В продължение на 157 дни Филип Лхамсурен преодолява планини, пустини, степи и пълноводни реки в непосредстена близост до горещите точки на Северен Кавказ и безлюдните територии на Памир. На натиск е подложена личната устроеност на човека в опит да се събуди природата му – едно абсолютно изпитание за ума, тялото волята, както и за използваната екипировка. Недостигът на финансофи средства не помрачава целта на експедицията. Приятелството между хората, трудните решения и недостижимите върхове докосват пътища, забравени вътре в човека.
В падналия вече мрак, вдървен от студ, забелязвам едва доловима светлина встрани от пътя. Напредвам бавно слепешката натам. Светлинката изчезва, после се показва за миг, преди отново да се загуби. Тези кратки проблясъци са достатъчни, за да се ориентирам. Натъквам се на две колиби от кал и камък. Едната е полуразрушена. Стигам и до юрта, която се оказва празна. Връщам се при колибите, като се опитвам да надвикам плющенето на вятъра и дъжда. Паянтова врата се отваря и на прага й една сянка ме подканя да вляза вътре. Потъвам в сигурността на изключително бедно помещение, където седнали на мръсни парцали върху изкъртено дюшеме, са се сгушили четири деца с изпръхнали от вятъра бузи. На мъждукащата свещ не мога да различа много повече.
Липсва всякакво обзавеждане. Прозорците са затворени с няколко ката стар найлон. На земята е полегнал плачевно изкривен чайник, а часовникът на стената отдавна нехае за времето, допълнен от календар с изображение на Мека, в чийто ъгъл е прикрепена пожълтяла снимка на Владимир Путин. Сядам близо до печката да се стопля. Долавям лютивия дим от изпражнения в огнището. Срещу мен сяда дребен мъж с рехави мустаци. С него провеждаме кратък разговор. В такъв дъжд и по това време на нощта въпросите са излишни. Сервирана ми е вечеря от корави кръгли хлебчета, масло от як, овче мляко и чай.
Претрепан, но вече сух, заспивам в единия край на тънък килим. Зад мен се притискат детски рамена и крачета. Всички заедно хъркаме или дишаме тежко под един юрган. Цяла нощ най-малкото дете се буди и плаче, измъчвано от някаква настинка. Ставам и давам няколко хапчета с надеждата да облекча болестта му. Тези хора не притежават почти нищо, така че предлагам последните лекарства, които имам. Тук съществуването е постоянна битка и хората не вярват в лесното изцеление. По-късно ми казват: „Аллах има много други деца“.
На сутринта, докато се готвя да продължа, нова криза на дизентерията саботира намерението ми да тръгна. Задържам се още няколко часа при тези хора, които споделят и малкото, което имат, с мен. Помагам им, като поправям едно старо колело, по-късно се включвам и в правенето на творог*.
Остават ми по-малко от 50 километра до Мургаб, но обстоятелствата стават все по-трудни. Налага ми се доста често да спирам, превит от болка. Напредвам толкова бавно, че до края на деня не успявам да стигна до града, където съм си обещал да остана няколко дни и да си почина.
*творог: извара;
Смазан от преумора и треперещ от студ, заспивам, кошмарно раздиран от тревожни размишления, като някой праисторически човек.
Засега процедурата се повтаря. Разпъвам бивак в подножието на хълм, на чийто връх личат останките на зорастрийско светилище. Качвам се малко преди залез слънце да разгледам и между другото поставям капани. Правя всичко това, защото отвлича вниманието ми от болките в стомаха. Може би ако имах книга, щях да чета.nПоне тази нощ е по-тиха от останалите. Ниските облаци като юрган предпазват тясната долина от студения въздух, вече сковал високите върхове наоколо. Тъмнината поглъща всички очертания.