Тук мога да облека всичко, без да ставам смешен, но тази зима всичко не е достатъчно.
Това е разказ за едно пътуване на изток по земите на Сибир и далечните провинции на Монголия, където през по-голямата част от годината властва студът. Книгата не води читателя към приключения, но сама си проправя път към него, концентрирала в себе си светоусещането за значимостта на човешкия живот, неговата свободна и непреходна същност.
И ето че в гира се вадят съкровищата – стара пушка, сребърна купа с обков от бреза, ръчно направен катинар без ключ, коралови нанизи от сватба. И на обсипаното с бръчки лице изниква нещо като стаена усмивка, в която се прокрадват топли спомени. Успяват да стоплят и мен. Приведен, напускам прага на гира със своя дар, скрит в пазвата на делито, и моят дарител, не очаквайки никакви изявления на благодарност, ме изпраща с димящ сутеца. Просто и по мъжки сухо ръкостиска. И всеки по своя път. Това не прилича на „благотворителността“, с която е изпълнен градът, просто тук позволяват на човека отново да придобие своето достойнство. Беззъба усмивка ме изпраща, по-топла от всякакъв жест. Чистото сърце помага без помисли и няма нужда от висше образование.
Тук няма борба с природата. Тя не може да бъде победена.
Скитам се, затъкмил нож в ботуша си и заредил патрон в цевта. Тук никой не може да ме нападне, освен мразимостта на зимата. Самата отдалеченост ме предпазва от най- страшния ми враг – града. Само тук земята и бурите могат да ме погълнат така, както ме защитават. Ловът не е страст, нито хоби, той е ритуал в кръвта на дедите ми и преди всичко прехрана. Ловът е умение да се слееш в дългите снежни преходи, мълчание, изтъкано от търпение. Ловът е колкото лов на дивеч, толкова и на мисли. Той наподобява мрежата на шамана, затова неговият гир е пълен с кожи. И с всяко замръкване далеч от най-близките електрически крушки и бръмчене на мотори човек се уповава на себе си като част от цялото, разгадава присъщото за истината и цени любовта, не разграничава на добро и лошо времето. И въпреки всичко душата на човека е мишена на очакващия го в засада неприятел… който е в самия теб… Да дишаш леко и свободно, когато те грози опасност – ето това значи да си човек! И всяка земя знае защо синът й стъпва по нейната тайга…
Тук мога да облека всичко, без да ставам смешен, но тази зима всичко не е достатъчно.
Насрещният студен вятър и сняг не ми позволяват да яздя. Трябва да спра пред тази студена стена, за да не падна от коня. Не знам дали само аз треперя, или и той. Ръцете ми са вкочанени. Навсякъде е тъмно и не виждам ушите му – верен мерник на посоката.
Изкачвам се, всеки се изкачва, поне би трябвало.
Отивам към самия връх по най-краткия му път, което значи най- стръмния. Изкачвам се по река от камъни и могъщи земни късове. Губя се в плетеницата от урви и лабиринта от скали.nМоят път не е самият връх. Моят връх е да посрещна там първите лъчи на слънцето, да погледна гърбовете на планините, да затая дъх за живота, бидейки сам с разсъмването. Аз съм млад за дните си, но съм вече узрял за мечтите си.nКогато срещна любовта, не питам защо е такава. Потапям се в нея с ясното съзнание, че е миг и живея за него. Но срещайки тази любов, аз не спирам пътя си, защото вече съм поел нанякъде и всеки дъх, който притежавам, ми е даден, за да вървя.
Раницата трябва да ме обхваща като жена, нежна и сигурна в споделено единство, така както трябва дръжката на ножа да приляга сигурно в ръката, сякаш китката на любимата, която придърпвам към себе си, или като приклада на пушката, опряна о слепоочието, така както отпускам глава в нейния скут или на рамото й, затаил дъх, спокоен и съсредоточен в точността на силата.
Откъс от книгата „Душата на човека“.
Хиляда дни ми остават да вървя…