Следи в пустинята Гоби
ГОБИ – Крепостта на отшелника.
Преди повече от половин година скитах сред нейната безмълвна и сурова красота, тогава напредвах бавно и самовглъбено с тежка раница на гръб. 9 дни следвах посока запад, вярвайки наивно, че мога да изпреваря зимата точно тук и сега в края на октомври. Този път късмета не ме чакаше на границата на лудостта както ми се искаше. Температурите рязко падаха, вятъра носеше сух сняг, крайна ми цел – каньона Хермен Цав избленя във връхлетялата ме виелица. Обещах си да се върна до година за да достигна до този най-отдалечен район на пустината. “Мъртво Гоби” както го наричаме тук в Монголия. Този лабиринт от червени пясъчни каньони, където вятъра е изваял огромни камъни наподобяващи форми на човешки тела. Сред тази дива тайнствена клисура мечтаех да стъпя още от дете. Но все ми се изплъзваше тази задача. Трябваше да изчакам още малко. Поне да отмине зимата.
На летището ни заснема екип на новините. Отвори линка отдолу:
http://btvnovinite.bg/gallery/bulga…
Обратно в Гоби. В началото на юни 2017г. стъпих отново сред каменния лабирнт на полу-пустинята. Този път не бях сам. Некатегоризираното и неизвестното бяха привлекли приятеля ми фотографа Иво и картографа Питър. Уредих местен шофьор със високопроходим УАЗ да превозва провизиите и екипировката ни до бивачните точки в края на денят. В това навлизане в пустошта идеята бе да се задвижваме основно с велосипеди. Личната ми нагласа бе да се доберем до този далечен бастион – Хермен Цав, но да платим и цената която хвърлените зарове на предизвикателството срещнат стените на съдбата.
Предизикателство* – това е сблъсъка с нови и нетипични за теб неща, ако тези неща са само трудности от физически характер. Това смея да твърдя не е приключение. Въпроса не е да “блъскаш” само по азимут. Да преодоляваш препятствия, да държиш преди всичко да триумфираш. Без да чувстваш и откриваш нови неща, без да научаваш нови уроци и без да разтърсваш собствената си парадигма.
Пустошта е проверка не само за човешката издръжливост, а и за характера. Термометъра закова на 43 градуса, в 50-60 километровите долини насрещния вятъра ни блъска със 25 м/сек. на места ситния пясък поглъща жадно колелата. Условията биха били идеални, ако вятъра ни духаше в гръб. Разкъсваме се значително един от друг. Естествен подбор, според силата, мотивацията или килограмите живо тегло. Аз водя напред през тази малка пясъчна буря. Задължението ми на водач ме обвързва трайно с лидерска позиция, получавам първи наградата си. Порция пясък в гърлото. За да се наслади на такива моменти, човек трябва да може да се изключва. Усещам как вятъра издухва лошото от мен, издухва всичко излишно, за да остави само здравия скелет на човешкия дух и сърце. Пет месеца съм вървял срещу вятъра, знам за какво говоря. Изтощението е нищожна цена, пред пречистващата му сила.
За да усетиш Гоби трябва да се примириш. Трябва да обикнеш дивата Природа повече от себе си. Ако не усещаш дълбоко в теб нужда от Нея, не говоря за чист въздух, туризъм и излети. Говоря за истински пожар, за страст, за достоверно вълнение когато земята се бушува да изпитваш уважение, боязъм и прилив на сила.
Дните се нижеха, прахта и солените линии по дрехите ни все повече се вдвърдяваха. Слънцето ни опече, жаждата ни за течности бе неутолима. Гостувахме из юртите, които ни се изпречваха по пътя, не пропусках да науча последните новини “от уста на уста”. Къде се е родило ново камилче, къде вълк е нападнал стадо кози. Следвахме все по-невъзможни “пътища” придържахме се към руслата на пресъхнали реки. Само там не затъвахме постоянно и успявахме да държим скорост. Тези естествени пътища ни доведоха до оазис, зелен мираж насред пясъците, празник за очите ни. Там дори имаше храсти и дървета.
Наближавахме към заветната цел.. но се загубихме. Бензина свършваше, а пред нас стоеше уравнение безкрайност. Денят приключваше, разпънахме бивак отнова на място където никой не беше минавал от 100 години. Изкачих се по гребена на близката дюна. Виждах ясно червения каньон на Хермен Цав на юго-запад на около 30 километра, но до клисурата се простираше естествена преграда от море от пясъчни кули – Цагаан елс. Нощта беше приказна на това специално място, небето демострираше цялата съвкупност от звезди. Два часа преди изгрев вилня по часовник дежурната буря. Термометъра показваше 2 градуса.
Събудих се първи, кипнах вода на котлона, стегнах чевръсто бивачното си имущество. Този ритуал се повтаря всяка сутрин. Харесва ми да не губя време и дневна светлина. Обичам живота на войника в мисия, да не сваля ризата от гърба си, да нося на гърба си само необходимия минимум. Часът е почти шест, момчета в лагера още спят дълбоко. Чувам дишането на всеки през найлона на палатките им. Сипвам в канчето горещо кафе и бързо се изкачвам за да яхна пясъчните била. Сутрин това ми е навик, да чета новия ден по полъха на вятъра и небето. Слънцето изгрява сякаш само за мен.
Земята е планета – странница, скирила в себе си много тайни и уроци. Навлизайки в нейните неопорочени от цивилизацията кътчета, научавам по нещо нова за миналото. Стените на каньона Хермен Цав се извисяват над пясъците, като стълбове на отдавна рухнал храм. Склоноветна на дюните обърнати към изгрева блестя като злато, а противоположните склонове са потънали в мастилено черна сянка до самия гребен, където най-тънката линия на света разделя светлината и тъмнината. Именно по тази линия, ВЯРВАМ, че трябва да върви човека. Изпитвам радост, усещайки под стъпалата си земя по която не е стъпвал нито човек, нито животно. Вървя по форми създадени от пълната тишина. Ето за това ставам с изгрева, вървя до края на хоризонта, кръстосвам света за да узная още нещо за себе си. Да науча от кои изпитания възниква чувството за самота в пустинята. И главното е да достигна до смисъла на мълчанието.
Човека от града трябва да се заблуди сред пясъка и звездите за да осъзнае, че притежава само една радост – да диша.
Трудно е да се върнеш назад, когато живота е напред.
Горещия сутецаа от хилядолетие вдъхва живот в тялото на номадите.
Срещи..
Приятелства..
Петроглифи..
И отново вървя по своя път, умората става все по-силна, още нещо в мен се е променило. Нямам миражи. Тук човек може да издържи без вода не повече от 20 часа. А света се изменя в гиганска пустиня, и всички ние сме жадни да открием в нея другари; желаем да пием вода сред приятели. Този който е способен да върви жаден сред безсмилица и хаос е човешкия дух.