Вървейки от връх Ком до нос Емине, следвайки билото на Балкана, човек има възможността да почувства неравната борба на планинците срещу турското владичество. В дълбоките му дебри още тлеят страсти от миналото, тук-там, оголени, зеят средновековни крепости, римски пътища и непокътнати комунистически монументи. Височините и гората оставят на пътника възможност да погледне по-далеч от себе си и да замлъкне пред величието на природата.

Причината да извървя най-дългия и труден пешеходен маршрут в България беше, че е част от подготовката ми за експедицията в Амазония през следващата година. „Маршрутът на дружбата” е предизвикателство, което се превърна през последните години в арена за рекорди. По билото на Балкана бяха поставени нови стандарти за време, както в маратонското бягане, така и в планинското колоездене. Зад тези постижения стояха способни атлети, усилени тренировки и отдаден логистичен екип.

При мен нещата стоят по различен начин. Движейки се сам в планината, аз не само тренирам волята си, а и утвърждавам мотивацията си за мисията в амазонската джунгла. Трудностите, които изпитвах, следвайки червената маркировка, като лошо време, умора, болки в краката, жажда и глад, ме караха да изчистя в главата си важни детайли по отношение на екипировката и различните техники за улов на храна в предстоящата експедиция. Накратко: възможността да бъда сам в трудни условия изчистваше ума ми и ме приближаваше по-близо до голямата цел. Физически не бях се подготвил специално за този 600 километров марш и не подценявах Балкана, всъщност това, което търсех в дебрите му бяха уединение, уроци и изпитания. А те са задължително някъде там. Моят опит в армията ми бе показал, че човек е способен да върви в трудни условия дни наред, а това е най-подходящата тренировка.

„Обикновено човек се подготвя старателно за маршрута Е3, но за мен този преход бе част от подготовката ми към една друга, по-голяма цел.”

Ден 1: Ком – Тръстеная

Сутринта се будим с Миро в тясната архаична стая в новата хижа Ком. Моят спътник и приятел ще отговаря за логистиката като превозва провизиите и екипировката и ме засича по пътя там, където това е възможно. За целта нося в раницата си проследяващо устройство – кучешки нашийник, свален специално от врата на Мани, четириногото на Миро. Накратко – моят приятел ще ми пази гърба, следвайки ме по републиканската пътна мрежа с джип. Между нас не съществуват празни приказки, нещата са точни и ясни. И двамата сме преминали през школата на Чуждестранния легион, скитали сме из амазонската джунгла и споделяме една и съща обща жажда – за чисти приключения. Това мога да кажа, е голяма рядкост да имаш военни мисии зад гърба си и след тях да продължиш да мечтаеш за експедиции. Всичко, разбира се, опира до „маята“ в човешкия ген, с какво сърце е отгледано детето, какъв пример му е даден и колко силна е любовта му към Балкана. Сега беше дошъл моментът да останем сами със себе си и заедно с планината.

Багажът ми е стегнат компактно в малка 12 литрова раница, чиито дизайн следва естествено линията на гръбнака ми. Щраквам закопчалката на презрамките на раменете си и мълчаливо напускаме хижата малко преди 9 часа сутринта. Не бързаме особено и въпреки това за по-малко от час стъпваме на връх Ком (2016 м). Профилът на дядо Вазов се е слял в едно с величието на обкръжаващия ни пейзаж. Някои хора стават планини, истински легенди и като такива е по-добре да си стоят под формата на някой паметник или име. Техните човешки стремежи си остават неосъществени и до днес.

Замислен поглеждам към река Дунав, далечната линия на водите й се слива с небето и става невидима за този, който не я познава и не е разкрил тайните й. Настъпвам сянката си – значи слънцето вече се е качило високо, време е да тръгвам. Стягам акуратно връзките на маратонките, стискам голямата жилава ръка на Миро и точно в 10:00 се спускам от върха към първите метри от дългия път. През вятъра, галещ високите треви, чувам зад гърба си добре познатото „bon voyage”. Усмихвам се мислено на момента.

Ето, че оставам сам с първите си глътки планина. Земята се върти стремително под автомобилните грайфери на обувките ми. В следващите часове губя два пъти маркировката и ми се налага да коригирам курса като прекосявам мочурлив участък и стръмен склон сред гъста гора. Още съм чужд на Хемус, нов и невнимателен, очите ми трябва да свикнат да разпознават червената маркировка сред обкръжаващия пейзаж, да разбирам логиката на релефа. Сега важното е бързо да се уча. Да се потопя в заобикалящата ме среда, следвайки закона на най-малкото съпротивление.

Малко след като пресичам прохода Петрохан на една чешма жена налива планинска вода в големи пластмасови шишета. Мъжът й, загледан в нищото, мързеливо се е отпуснал зад волана на стар западен автомобил. Глътвам на бързо шепа свежа вода и се оглеждам зорко за маркировката. Жената ме пита: на къде отивам. Отговарям: на разходка в планината за няколко дни, след което тя ми отвръща с една единствена красноречива дума – „Ужас!“. Вдигам рамене и бързо се скривам в спасението на гората. През следващите дни още няколко пъти ще срещам такива реакции у хората.

В 13:50 хвърлям през рамо бърз поглед към хижа „Пробойница“ и продължавам. В гората мирише на напечена от слънцето смола. Няколко паднали дървета разнообразяват ритъма, който съм си наложил. Достигам до стар асфалтов път, който се спуска през изоставени промишлени сгради. На няколко километра след тях Миро ме чака. Горещо е по напечения асфалт и не спирам за почивка. Разменяме само няколко думи за това, че кучешката каишка дава добър сигнал и той отпрашва с ръмжащ двигател към дефилето на река Искър. Преди Лакатник спирам за пет минути да се насладя на живота, утолявайки жаждата си направо от чучура на една студена чешма. Хапвам две шепи малини и няколко ябълки от близкото дърво. През обрасли кози пътечки, в лек крос, спускам последните километри към дефилето. На железния мост над река Искър Миро ме щраква с фотоапарата. В 15:30 вече обядваме с домати пред магазина на селото.

От тук нататък смятам да не бързам, крайната точка за деня е близо. Това е хижа „Тръстеная“, известна в България най-вече с малиновото си вино. В 17:30 потеглям към нея. Пътят върви право нагоре, плуввам в собствената си пот, без дори да вървя темпово. Обяснението ми за това е, че камъните са нагрети от слънцето и сега излъчват, като огледало, топлината право в лицето ми. Точно в 19:00 часа пристигам на хижата с простичкото желание за топла баня. Там обаче получаваме само лукса на две скърцащи легла и храна.

Днес съм изминал 55 километра. До последно обмислях дали да продължа още 22 км. до „Лескова“, но в крайна сметка разделих целия маршрут на десет етапа в десет дни. Щях да вървя бързо, а не да тичам, защото това максимално се доближаваше до концепцията ми за експедиция. Преди да се спусна отново по Амазонка тялом и духом, исках сам да определя границите си.

Ден 2: Тръстеная – Арабаконак

Будя се отпочинал. С Миро пием сутрешното кафето без да бързаме. Времето на легионера за нас е минало, но това не значи, че сме спрели да почитаме дисциплината. Аз лично не виждам живота си без нея. Рамо до рамо, с отработени движения, стягаме саковете и ги товарим в джипа. Ето, че половината екипировка, която използваме, все още е армейска. От това човек може да се заблуди, че сме тръгнали на лов, а не на чист въздух.

В 9:00 потегляме нагоре към първата положителна точка за деня. Връх Издермец (1432 м.). Миро тръгва задно с мен. След близо 10 км. марш се разделяме, той обръща обратно към „Тръстеная“ и джипа си. В участъка между хижа „Лескова“ и местността Белия Камък няколко пъти ме догонва група колоездачи от град Своге. Тяхната крайна точка за деня е прохода Витиня – заедно гоним една цел за вечерта. Очаквам в някакъв момент да ме изпреварят, но това така и не се случва. Дали са се изгубили или просто са сменили плана? Спирам да мисля за това. По пътя се натъквам на група младежи със стойки на петли и папагалски прически, които празноглаво гърмят с карабина във въздуха, наливат се с евтина бира и се перчат пред приятелките си. Идиличната картинка завършва с музикална какафония, която звучи от колоните на техните автомобили. Засърбяват ме ръцете да ги смъмря заради това, че нарушават с гърмежите си спокойствието в планината, но в крайна сметка мъдро побързах да се отдалеча, преди да се зацапам с неприятности. Всеки има право понякога да върши глупави неща, важното е това да не изпълни по-голямата част от живота му.

След два часа в шубрака на гората ме настига неочакван приятел с колелото си. Това е Боби (Борислав Йорданов), който ми споделя, че след няколко дни ще стартира в опит отново да постави нов рекорд по трасето на Ком -Емине. Той вече има сериозни постижения зад гърба си по билото на Балкана. Опитът му, както и присъщата му упоритост, го тласкат все по-напред през последните години. Пожелавам му успех. Прегръщаме се на раздяла и преди да яхне колелото си, неговия млад спътник, щраква една бърза снимка. Скоростта, с която изчезва в гъстата гора прави бързоходството ми да изглежда като влачене. За момент съм повлечен от неговата скорост и ускорявам крачките си, докато не установявам отново правилното за мен темпо.

След час пред погледа ми се изправя връх Мургаш. Пътят към него се чете като на карта, катерейки се стръмно по едно ребро към метеорологичната станция, която отчасти се вижда. Моята посока обаче е друга. Ще подсека върха в основата му през една мрачна гора, не случайно кръстена – „Зла поляна“. След нея следва местност с името „Умрелия кладенец“ и въобще, като цяло, спускането до прохода Витиня се превърна в неочакван препъни камък за мен. Причината за това бе, че последните около 10 км. на територията на Горско стопанство „Витиня“ бяха по чакълест път, подготвен за асфалтиране. Краката ми бързо се подбиха, стъпвайки върху постоянно движещите се камъни. Собствената ми тежест и големият наклон на терена правеха така, че при всяка крачка да затъвам в насипания чакъл. Невъзможно беше да вървя другаде. Бъдещият път беше единствената просека, по която можех да продължа.

Меката подметка на маратонките започна да се къса. Можех поне да извадя сгъваемите щеки от раницата си, които носех вече втори ден, но не го направих. Това беше глупаво от моя страна.

На възлови места бяха изградени нови луксозни вишки за обстрел на дивеча. Нещата бяха ясни. Гората е заградена и някои хора правеха пари от ловен туризъм – добра локация в непосредствена близост до София, лесен достъп по отношение на изградения път и голяма популация на дивеч. Мястото беше перфектно за търсачите на ловни трофеи. Има и такъв „спорт” – да дърпаш спусъка от удобна стаичка в гората.

Започна да се смръчава. Идваше краят на деня и часът на животните. Елени и сърни скачаха грациозно в храстите на броени метри от мен. Долавях мирис на мускус от мъжкарите. Дойде ред и на цели семейства от диви свине. Около мен гъмжеше от живот. На един от завоите по-надолу ме спря заплашително квичене. Замръзнах на място. След миг последва още един рев, но със значително по-нежни нотки. Ето, че на пътя се появиха пет бързокраки прасенца, които се приютиха под закрилата на майка си. Пътя беше вече свободен. Отдъхнах си и бързо хукнах отново надолу. Но внезапно храстите от ляво на мен се разклатиха бурно, точно там където преди миг бяха се скрили мъниците. Очевидно разгневен глиган се готвеше да ме връхлети. Спрях на място, нямах време за друга реакция. Приведох се леко в очакване, в стил „ръгби защитник“. Няколко стотни свръх напрежение, след което – рязко спадане. На сцената изскочи едно черно сукалче, което беше изостанало от братчетата си. Боязливо, без да бърза, пресече пътя ми и изчезна навътре в гората, следвайки вика на майка си.

Рестартирам темпото си. Продължавам спускането с повишена болка в стъпалата. Пристигам преди залез на „Витиня“, където ме посреща човешката мръсотия – хиляди изхвърлени опаковки, ръмжащи тирове и една проститутка. Пресичам натовареното трасе внимателно. Остава ми последния участък до Арабаконак, който е през гъста гора. Ще го прекося по тъмно. Пускам миньорската лампа и растителността ме поглъща в следващите 10 километра. Вървя като в транс, разчитайки само на крачките си. Светлината ме ограничава в обръч до два-три метра видимост. В тъмното губя маркировката, връщам се, намирам я и пак я губя за кратко. Напредвам, следвайки вярната посока, благодарение на GPS-а. Любопитни очи следят всяко мое движение, това са лисици и други опашати нощни ловци.

Часът е вече 21:00. Излизам на голо място, от където мога да забележа линията на планините, които ме обграждат, на фона на небето. Ето че на отсрещния склон светва крушка на челник. Насочвам се към този ориентир, който ме отвежда към нощния бивак. Зад този сигнал стои друг мой приятел – Калин, който ме посреща пред лагера. Той бе пристигнал с велосипеда си от София и има идея да ме съпроводи до където е възможно в утрешния ден.

ази вечер не ми липсва компания. Намираме се на тихо и закътано място зад стария паметник. Бивакът е тук. Всичко изглежда идилично – огънят гори, до него е натрупан голям куп с клони, храната блести примамливо в дълбока купа. Миро стоварва със звън мачето някъде във храстите. След малко всички сме около огнището. Разказвам им комично за случката с глигана, при което те избухват за дълго в смях. Излиза обичайния вятър, имайки предвид, че се намираме на премка. Оставяме огъня да изтлява. Измивам краката си с канче затоплена вода. Разпъвам за минута палатката, където обръщам специално внимание на стъпалата си. Няколко мехура, посинели нокти и сцепени пети. Правя дренаж на мехурите с конец и игла. Заспивам – мръсен и неспокоен. Изминал съм 63 км днес.

Ден 3: Арабаконак – Момина Поляна

Будя се изморен, потен и със стегната мускулатура на бедрата. Става ми ясно, че съм подбил стъпалата си по-сериозно, от колкото ми се иска да бъде. Губя близо час да се превържа максимално стегнато. Калин няма търпение да тръгнем и обикаля нервно около мен, но ситуацията в момента е такава – бавна и аматьорска. Хапвам набързо един банан, за повече нямам и време. Потегляме точно в 9:00. Това е извънредно късен час и крайно немотивиращ за мен старт. Калин води пръв с колелото си из серпентините на черния път. Аз сека право напред, нито метър встрани. Всяка крачка е набрана височина, а участъкът, който следва е 10 километрово изкачване. Гората става по-гъста, на места е кално и по пътеката зачестяват нападалите дървета. Почти е невъзможно за каране.

Вече Калин влиза в ролята да догонва.

Стигайки малко над хижа Чавдар, където гората отстъпва на голи възвишения, небето се отваря. Студен вятър и силен дъжд ни спират в подслона на последните дървета. Прогнозата за времето не обещава тих и спокоен следобед, дори обратното – очаква се буря. От тук нататък пътя напред продължава по открити голи пасажи на етрополския Балкан и връх Баба (1790 м). Той е първата висока точка по пътя. Същинското изкачване на билото започва от тук.

Нестабилното време разколебава Калин и той започва да мисли разумно. Денят определено не върви по план. Предлага ми да затворя този ден по-рано, да си почина, изчаквайки бурята и утре с нови сили и в ясно време да продължа. Слушам го, докато замръзвам в късите си шорти, треса се така, сякаш имам пристъп на малария. Това, което казва приятеля ми звучи изключително примамливо, вече си представям пукането на дървата в печката на хижата и горещата супа. Чуваме се по телефона с Миро, който е на хижа „Кашана“, която отстои на 15 км от точката, където се намираме. Ако тръгнем сега, в ранния следобед, ще сме там, ще има време за сън и дълга почивка, а пък Калин ще успее да си хване влака за София. Всичко това звучи чудесно! Днес е лош ден, утре няма да е такъв. Но откъде мога да знам това? Може би днес е по-добър ден от утре, защото утре ще бъде по-тежък, но ще е по-лек спрямо вдругиден. Защото предстоящото трябва да бъде винаги по-трудно от най-тежкия ден, който си имал. Така мисля аз и винаги тръгвам с тази нагласа. Ако правим само нещата, които са лесни и познати, губим още един безценен ден от живота си. Другото е, че в момента изпитвам срам пред себе си, че искам да се откажа, без дори да опитам, само заради едни удобства. Не мога да спра, защото не успявам да убедя себе си, че този ден е загубен. Тръгвам ядосан напред през дъжда, забивам щеките злобно така, сякаш боксирам чувал. За секунди се превръщам в този човек, който трябва да върви безотказно, доброто темпо ме стопля. На „Кашана“ се разделям с Калин, дъждът е спрял. Взимам дълъг клин и яке от Миро и ги пъхам в раницата.

Започвам да катеря към линията над 2000 метра. Времето е динамично. Вятърът реже, небето притъмнява. Очертава се да премина направо през бурята. Делят ме 18 км. до разрушената хижа „Планински извор“, където смятах да нощувам. Променяме плана с Миро и той ще ме чака на хижа Момина Поляна, която се намира на 4 км. северно под билото. Това ще увеличи маршрута ми, но топлата печка е за предпочитане пред мокър бивак сред бушуващи ветрове.

Вече е тъмно и безнадеждно. Движа се по ръба на връх Свищиплаз (1888 м.). Бурята не е оставила нищо сухо по тялото ми. Гръмотевици ме догонват от запад и за по-драматично усещане, дъждът се обръща в суграшица. Тичам, за да изпреваря мълниите. На връх Паскал (2029 м.) ме обстрелва първата светкавица. Ушите ми свирят, преглъщам налягането в главата си. Скривам се в близкия мезонет – пукнатина в скалите с широчината на раменете ми. Следва светлинно-звуково шоу, което изпъва нервите ми. Единствената опасност в този момент е да ме удари мълния и най-разумното в такава ситуация е да напусна билото. На два километра по северния склон виждам началото на борова гора, но влезна ли веднъж в нея, ще загубя твърде много време, проправяйки си път през дерето и падналите дървета. Нямам време и сили за губене. Избирам да изчакам бурята снишен ниско като в окоп от Първата световна война.

Свързвам се по телефона с Миро. Той е успял да се качи по тежък път с джипа си до хижата и сега притеснено ме очаква. В разговора се включи и хижаря с натежал от алкохола тон. Връзката прекъсна. Не правя нов опит да се свържа, на ръцете ми е твърде студено. Със серия от лицеви опори и клекове раздвижвам кръвта в тялото. Окото на бурята се измества малко на север и мълниите на свой ред обсипват първо връх Тетевенска Баба (2071 м) после по-далечния връх – Вежен. Земята се тресе. Нощта е паднала. Скачам от скалите и започвам да тичам по подгизналото било. Пътечката се е превърнала във воден канал, мъча се да стъпвам по издадени късове от релефа. Спускам се вече надолу към хижата и след няколко зрелищни превъртания в калта, пристигнам в 21:20. Хващам Миро тъкмо в момент, когато се стяга за изкачване към билото. Навременно прекратявам спасителната му мисия. Стискаме си ръцете и той ми се усмихва с облекчение. Отвръщам му не точно с усмивка, а по скоро с озъбване.

В хижата ме посреща нереална топлина и шум от къкреща супа. Хижарят е пиян във фаза – „Аз знам всичко!” и монологът му е почти като открито заяждане. Поне човекът се бе погрижил за всичко – от топла храна до топла баня – имайки предвид, че ние бяхме единствените му гости. Заспивам бързо, а болката в краката ми пулсира през цялата нощ.

Изминати 47км.

Ден 4: Момина поляна – Орлово Гнездо

Будя се около 8 сутринта. По навик първата ми работа е да погледна небето навън. Облачно и ветровито е. Обличам дрехите си, които са сухи и изпрани от снощи. Тези несравними удобства ме карат да се усмихвам. Хапвам в компанията на Миро без да бързам. Изпивам второ кафе. Потеглям обратно към билото. Часът е 9:30. От високото поглеждам хижата за последно преди тя да се скрие в гората. Сред планината тази архаична постройка ми прилича на тъжен кафез. Между нейните стени телевизорът никога не се изключва и чашата с алкохол постоянно се долива.

Излизам след час на билото. Студено и мъгливо е. След 15 км. изкачвам най-високата си точка до момента – връх Вежен (2198 м). От него в далечината забелязвам хижа „Ехо“. Там съм избрал да бъде единствената ми почивка за деня. След час прекрачвам прага й. Посрещнат съм с неприкрита досада, примолвам се за една супа и уморен се свивам да я дочакам в ъгъла на студеното помещение. Поглеждам часовника на ръката си – 16:30. Тръгвам към Козя стена. За известно време вървя по следите на някаква мечка. За всеки случай от време на време чуквам щеките една в друга за да предупреждавам за присъствието си. След кратка почивка вече се катеря към последното скалисто било, което ще ме отведе към Троянския проход. Остават ми 20 км. до заслон Орлово Гнездо. Вървя без да спирам. Подминавам „Козя Стена“ и изпращам залеза малко преди Беклемето. В 21:40 достигам до заслон Орлово гнездо. Миро е събудил домакина, за да ни отвори. Както е по пижама, той ни затопля чорба в някаква тенджера и ни оставя да се храним под простряното пране в средата на помещението. Единственото, което има в хижата е супа. Умората ме натиска и бързам да легна. Няма време за губене. Утре ме очаква най-тежкия ден през Централен Балкан. 48 км за деня.

Ден 5: Орлово гнездо – Партизанска песен

Горещо е, слънцето на екватора изгаря голите ми рамене, греба върху дървено кану сред речени делфини… Прекъсвам съня си рязко. Ставам от леглото и се обличам бързо. Студено е. Знам къде съм, и какво следва. Часът е 5:00 сутринта. Миро спи непробудно. Решавам за ненужно да го вдигам. Изяждам един домат и потеглям в тъмното. Изгревът леко разцъфтява, хвърляйки слаби оранжеви езици зад планините на изток. Гърбицата на връх Ботев ясно се откроява сред морето от планини. Нощният студ все още държи земята в плен. Аз напредвам чевръсто. Подминавам хижите „Дерменка“ и „Добрила“, последната е с вид на някакво мащабно имение, заградила в своите владения част от маркировката по маршрута. Катеря се по Малък и Голям Купен (2169 м.) и мъглата бавно ме обгръща. За кратко през облаците ми се открива скалистото било, по което трябва да продължа. Върховете Красците, Костенурката и Жълтец минавам на сляпо. Мъглата е толкова гъста, че мога да видя единствено следващата си стъпка. Катеря се и се спускам по металните въжета, които свършват в нищото някъде долу. Минавам някак въздушно скалните участъци. Само следата на GPS-а ми помага да не загубя много време. На Побита Глава (2074 м.) мъглата се вдига. Алпийският терен отстъпва на по-облите форми на връх Ботев (2376 м.). Спускам се в подножието му към заслон Ботев. Правя почивката за деня. Тук изпивам и първото си кафе заедно с паница гореща леща в добавка. Обилната храна за мен съществува само, когато не съм в режим експедиция. Пъргав е моята дефиниция за сила.

Вертикалното изкачване до връх Ботев взимам на един дъх. Горе мъглата пада отново и започва напоително да вали. Примирявам се, че отново ще вървя мокър и охладен.

Десетки неугледни постройки са завзели най-високата точка на Балкана. Разхвърляните от десетилетия механични елементи ръждясват навсякъде. Оставям тази потискаща картина зад гърба си. Спускам се към „Мандрата“, тракайки със зъби.

Болката в краката ми се усилва. Сухожилията на левия ми крак, при ахилеса и тибиалиса, са надути. Стягам ги с няколко намотки гаферно тиксо. Участъкът надолу по пътеката към „Тъжа“ ми се струва безкрайно дълъг, но знам, че не е така. Болката, умората и студът обземат ума ми. Анализирам сериозността на травмата ми и факторите довели ме до нея – лош избор на маратонки и твърде тежка раница. Технически погледнато съм направил грешен избор. Още в София замених част от екипировката си за такава, която се използва от ултрамаратоници, главно заради теглото, но логиката на планината не е същата като тази на производителите. Здравината и положителните ползи са просто един добре премислен маркетингов трик, които след няколко часов сблъсък с планината започва да издиша. Въпреки всичко, такива неща не могат да ме разстроят, тази част от подготовката ми за Амазония се казва „Селекция“, естествен подбор. Но следващата е по-сложна: да намеря нещо много по-здраво за краката си, което да издържи шест месеца в джунглата.

Започвам силно да куцам с възпаления крак като инстинктивно натоварвам здравия. Парадоксално, но това изисква по-малко енергия. Достигам най-накрая коритото на река Тъжа, възползвам се максимално от плоския терен като ускорявам темпото. След няколко километра вече трябва да напусна „комфорта“ на тесния пролом на реката. Изкачвам следващата височина, от 1600 на 2000 метра. Масивът, който изкачвам ме извежда на местност на име „Гроба“. На юг ми се открива билото на Триглав и неговия най-близък връх – Голям Кадемлия (2276 м.) който се издига точно над мен. Красиво място, добър момент.

Слънцето залязва. Привилегия е да съм тук, стъпил на връх Росоватец под първите изгряващи звезди. От последните часове на този ден не бих искал нищо повече. Най-високите точки от маршрута останаха зад мен, предстои да стисна здраво зъби и да извървя пътя до последното ребро на Балкана. Усещам, че планината вече ме е приела.

От тук виждам ясно следващата си цел – хижа „Мазалат“. От нея ме делят по-малко от 10 км, но преди да се добера до там, трябва да премина през зъбите на Пеещите скали. Нощта ме хваща точно там. В тъмното не успявам да открия пътека от север, за да заобиколя тези отвесни препятствия. Налага се да се изкача по острието на бръснача. Ако беше светло, това минаване щеше да е детска игра, но умората и мракът изцеждат силите ми двойно. Клепачите затискат очите ми с огромна тежест. Мозъкът ми също се опитва да заспи. Сърцето бие силно. Падам и се просвам по лице на камъните. Нищо ми няма, далеч съм от ръба, но това ми действа като разтърсване и ме буди. Поправям лампата на главата си и тръгвам бързо надолу, стискайки с дясната ръка набитото в скалите метално въже. Спускам се в празен мрак. Знам, че някъде долу въжето ще свърши и ще се озова в основата на скалата. Достигам до там. Следва тясна пътечка, която губя в гората. Тръгвам по усет през храсталака. Хижата е някъде много близо. Чувам викове срещу мен, различавам познати думи на френски, но пращенето на чупещи се клони и шумоленето на шумата под краката ми не позволяват да разбера какво точно значат тези викове. Не ми пука какво става, трябва да вървя… изведнъж изскача Миро с усмивка на лицето си. Толкова съм уморен, че не проявявам никакви емоции. Миро ми казва, че се е качил с колело до тук от хижа Партизанска песен, където му е писнало да ме чака. Сигналът от кучешкия нашийник го насочил към текущото ми местонахождение.

До тук съм изминал вече 71 км. без да броя денивелацията. Време е да спра. Миро дори предлага да спим тук. Има свободна стая за нас, въпреки че хижата се пръска по шевовете с млади хора, които са дошли по някакъв проект за изчистване на Балкана. Повечето от тях спят навън, това обяснява мини града от палатки. Не желая да се застоявам, твърде некомфортно се чувствам сред целия този шум и хора. „Няма да издържа, нека продължим, но преди това една гореща супа няма да ми е излишна“. Оказва се, че в хижата не е позволено да се влиза с обувки. Това са добри правила, но ако сваля моите, няма да успея да ги обуя обратно. Не и днес! След малко Миро излиза от столовата и ми връчва гореща гъбена супа и аз, както съм направо в коридора, сред купищата обувки, изгълтвам купата като текила, на екс. Наоколо хората започват да ме гледат странно. Ясно ми е, че повечето ходят на планина „заради купона“. Някой ме попита преди да изляза: от къде идвам? Отговарям: от заслон Орлово гнездо. – А това близо ли е? Не – отговарям, грабвам щеките и бързо се скривам в мастилената нощ. Миро профучава край мен, яхнал колелото. Спира малко по-надолу да ме изчака. Говори ми непрекъснато, докато аз бъркам крачките със съня си. Желанието ми да говоря и вървя няма никакъв контрол. Тялото ми е в режим пълно неподчинение. Продължавам да вървя. Мъча се да не заспя. Спирам рязко, тръгвам, пак спирам. Клякам инстинктивно преди да падна и заспивам. След малко чувам: Няма да спиш! Давай, давай! Ставам и тръгвам в тъмното като сомнамбул. Само 9 км. ме делят от последната точка, до убежището, до съня в легло.

Това е едновременно толкова близко и толкова далеч. Всяка секунда, прекарана в лакатушкане по пътеката, е секунда вповече. Твърде изтощен съм, за да се бавя повече. Дръпвам последния си запас от сили и без повече влачене пристигам точно в 00:00 часа на хижа „Партизанска песен“. Това прави 80 км за 18 часа, заедно с почивките. Копнея за наградата си. Моя трофей се казва СЪН.

Решаваме да слезем с джипа до Габрово, където е домът на Миро, така ще мога по-добре да се възстановя. Утре е почти сигурно, че няма да мога да тръгна по маршрута. Не за първи път съм губил битката с изтощението затова и нямам напразни илюзии.

Ден Х: Прегрупиране

Следващите три дни прекарвам в Габрово между леглото и часовете при физиотерапевт. Възпалението на сухожилията не се подобряват. Глезенът е отекъл. И двете стъпала са подбити и кожата около пръстите ми е сцепена. Всяка сутрин отварям очи с желанието да тръгна, но щом се изправя на крака, кръвта ми се спуска право в петите и натежава като гюле. Изчисленията вече не са вътрешни, а външни. Препоръката на лекаря е 10 дни почивка, съчетана с процедури, а за пълното ми възстановяване срокът е два месеца. Това ми звучи повече като присъда. Като посегателство над тялото ми. Това ли беше? Нима се счупих? Пет дни от Ком до Узана и край?

Умът ми не е контузен, а само той може да се пребори с неудобството на тялото. Знам, че ако не тръгна утре сутрин, няма да тръгна въобще. Нито тази година, нито следващата. Догодина ще съм насред джунглата, а там няма хижи, няма приятели като Миро, които да ме подслонят, няма кой да се грижи за мен. Както и няма кой да ми казва, че крака ми в момента не работи. Защото експедицията, която ми предстои е в среда, в която получаването на помощ е почти невъзможно. Да бъда честен. Няма почти. Невъзможно и точка. Значи този преход, колкото и бавен, и болезнен да бъде, утре трябва да продължи. Подготовката ми може да се счита за успешна само ако бъде достатъчно тежка, тоест пълна с лоши условия. Ето че обстоятелствата в този момент са такива. Мотивацията ми има нужда от още повече натрупвания. Всъщност преди време бях сметнал, че мога да правя това, което искам да правя ако имам достатъчно издръжливост – говоря преди всичко за психическа такава, не по-малко от 80%. Другите 20% ги оставям на задвижването, тоест на физиката.

Време е да се върна обратно към точката на изтеглянето си, нагоре към Централен Балкан. Започвам на ново. Рестартирам. И както изглежда – ще продължа сам. Отпуската на Миро приключи и той трябва да се прибере обратно в София. Сменям спортната раница (12 литра) за по-голяма, туристическа. Прибавям към нея допълнително храна и бивачна екипировка. Започвам със 17 килограма, от които 4 литра са вода. Не мисля за прибавеното тегло като за някаква тежест. Цялото съдържание на багажа ми осигурява да съм напълно автономен. А това е правилната мотивация.

Ден 6: Ново начало. „Партизанска песен“ – Хаимбоаз

Тръгвам на разсъмване. През нощта е валяло дъжд и тревата е мокра, следователно краката ми няма как да останат сухи. Примирявам се с тази екстра. Раз-два. Щеките ми едвам докосват земята. Стъпвам леко, въпреки тежката раница на гърба ми. Умът ми е лек и бистър. Всмуквам машинално през пластмасовата тръбичката за вода на всеки 10 минути. В резервоара й съм разтворил няколко дози Izostar. Вървя щастлив и сам, оползотворявайки възможността да довърша нещата до край. Ето това са истинските подаръци. Готов съм да си опитам късмета с риск от по-сериозна травма. Познавам тялото си, а то може да издържи повече от това. Никога не съм бил победител в бягането, но и никога не съм бил последен в никой спорт. Достатъчно съм упорит, за да наваксвам всяко закъснение. Моите мечти се реализират, защото не забравям, че съм съвсем малък пред неизмеримия свят на природата.

Подминавам безизразно монумента на връх Шипка и следващия по-нататък, този на Бузлуджа. Не бях стъпвал никога тук, но сега съм съсредоточен върху всяка крачка, за да не мисля за болката в сухожилията. Почти бях забравил колко мъчително е тежкото усилие. Денят ми минава в пълна тишина в основата на Великана. На залез слънце няколко срещи с глигани разнообразяват мълчанието ми. След час достигам до хижа Химик. Учуден съм колко е луксозна, има дори собствен басейн! Това не прилича на типичните колиби в планината.

Пътят ми минава право през нея, така че успявам да я разгледам обстойно. Не се изкушавам да нощувам тук, делят ме само няколко километра до Прохода на републиката, където смятам да спя. В 20:00 часа стъпвам там куцукайки. По асфалта яростно летят камиони. Неугледната хижа „Предела“ е затворена. Заведението отсреща се кани да направи същото. Влизам вътре и поръчвам вечеря. „Вече затворихме, но за теб няма проблеми. Ще те нахраним.”

Днес съм изминал 47 км. Не е толкова зле на куц крак.

Има чешма навън, възползвам се максимално от нея. След малко с пълен стомах разпъвам бивака наблизо. Вдигам ципа на палатката и заспива мигновено разтърсен от поредния минаващ камион.

Ден 7: Хаинбоаз – изворите на Камчия

изворите на Камчия

В този ден стартирам в 6:40 сутринта. Напредвам стегнато, въпреки че травмата на глезена настоява за внимание. Багажът ми поолеква, изразходвайки от наличната храна. Тя е преди всичко овесени ядки, масло, сухо сирене, осолено месо, бананова каша на прах и кокосова вода. Този път се отказах да нося гречка, за да не губя време да я варя. Овесът просто се накисва във вода с масло и сирене и е готов. Тази проста войнишка рецепта прилагам цял живот и още не ми е омръзнала. По телефона се свързвам с друг приятел, който живее „наблизо”, така да се каже, в Бургас! Мария решава да се придвижи от там след работа. Не възразявам.

В 21 часа се срещаме в близост до мястото, определено за бивак. Влизам уморен в колата й да се стопля. Краката ми в маратонките са загубили всякаква форма. С изкривена гримаса ги свалям. Май бях до тук… на няколко места ходилата ми са сцепени и раните са започнали да се инфектират. Миризмата на гнила плът е показателна. Няма течаща вода наблизо, желанието ми за бивак се отменя. Решаваме да потеглим с колата надолу към Котел, където Мария има къща в центъра на града. Тръгваме по черен път към Раково, продължаваме през Нейково. Пристигаме около 22 часа в града. Едвам се смъквам от седалката, спи ми се и умората ме е приклещила. Мъча се да не охкам, влизайки в къщата. Родители й ни посрещат. Бърз душ, дезинфекция, вечеря и приказки до полунощ.

Къщата е възрожденска, уютна и от последната ни срещата с Мария е минала близо година. Споделям й притесненията си, че няма как да продължа с тези крака. Тя потвръждава (все пак е медицинско лице), че ако вървя ще утежня травмата. В крайна сметка тази вечер запомних две неща които ми каза: едното е, че съм щял да стигна до нос Емине по един или друг начин (другия начин е с колело), второто е, че един път щом слезеш от маршрута К-Е, като моя случай в Габрово, не можеш вече да се върнеш обратно. Всъщност това са думите на друг човек, който тя ми цитира. Ето, че отново се предадох, слизайки сега пък в Котел. Вече беше минало полунощ, така, че си пожелахме по едно лека нощ с уговорката, че утре ще видим накъде. Около 60 км за деня.

Ден 8: Котел – Ришки проход

Будя се трудно. Късна сутрин е. Часът е 10:00 сутринта. Всички в къщата отдавна са станали и се готвят да отпътуват за Бургас. Разбира се, има място и за мен в колата. Закусвам бавно на двора. Чувствам се разколебан. За да продължа, отново трябва да се върна 20 км. назад, до там където вървях снощи. Как ще стигна? Не искам да моля Мария да ме кара, тя така или иначе трябва да пътува за работа. Да почивам няколко дни е крайно неефективно. Ситуацията иска решение – или ще скачам в голфа, или ще тръгна от тук без спестените 20 километра от снощи. Изборът ми пада на това да продължа без повече да спирам. Разделям се с Мария с уговорката утре да се чуем. Оставям половината си багаж в колата й, за да си спестя мъкненето. Точно на обяд ставам от близкия ресторант, след третото кафе, и оставям зад гърба си град Котел. Влизайки в гората, ме връхлита кратка, но напоителна буря. Времето сякаш ми казва да се откажа. Това ме довежда до ярост. Ако бях тръгна час по-рано, щях да избегна дъжда. Отговорен съм единствено за своите действия, но действам безотговорно. Ето че съм оставил якето за дъжд в колата. За да се стопля обръщам темпото в крос. Раз-два. Щеките едва докосват земята. Раз-два. Топлината е живот или поне не е разболяване. Установявам, че съм оставил и бивачното фолио. Смешна история. На 20 км. съм от Върбишки проход, там мога да спра за почивка. Но дали ще искам да спра отново? Аз съм това което вложа по пътя си.

Навигацията ми не намира сателити. Следвам маркировката. Телефонът също е без покритие. Концентриран съм максимално да не кривна от маршрута. Вървя с усещане, че вече съм бил тук. Болката при всяка следваща стъпка съсипва нервите ми. Не смея да спра, да не се размекна. Стъмва се, теренът става труден – кратки изкачвания и спускания. Многото паднали дървета ме забавят. Пускам миньорската лампа и прескачам поредицата от препятствия. Намирам се някъде след Елешница, часът е 23:00 вечерта.

Навигацията все още не намира сигнал. Изтощен съм, но не ми се спи. Следвам снопа светлина като хипнотизиран. Странно мазохистично чувство ме е обзело, просто не мога да спра. Прескачам, падам, прескачам, падам, търся червената маркировка, пак прескачам и това се повтаря до безкрай. Всмуквам Izostar през тръбичката. Вкусът му вече ме отвръщава, но нямам друга течност в резервоара. Чешмите по пътя ми отдавна са пресъхнали. Моментите на усилия започват да ми се сливат. Според Боби (рекордьора Борислав Йорданов) някъде в този участък е профучал покрай мен в тъмното и дори ме е събудил, както ми споделя по-късно „Видях едно осветено лице от фарове, но се усетих, чак на следващия ден, че си бил ти.” Аз не помня тази среща къде е била… според фактите трябва това да съм бил аз. Уморен съм, но вървя по усет за пространство и посока. Ориентирам се без грешки. Стигам до асфалт. Навигацията работи! След няколко минути се стрелката ми на малкия дисплей се позиционира точно. Показва ми, че съм до Ришки проход. Не мога да мисля. Информацията ме напряга. Вървя по инстинкт. Толкова е просто.

6:00 часа сутринта е. Постепенно прииждащата светлина, ме изважда от моя транс. Вървя още малко по асфалтовия път докато маркировката не ми показва, че трябва да го напусна. Спирам малко по-нататък и заспивам направо на тревата или, по скоро, се свличам. След час се будя, схванат и жаден. Пия с отвръщение от тръбичката. Гърлото ми е сухо като кора на дъб.
До тук съм извървял около 58 км. според изчисленията ми спрямо хартиената картата. Когато вървиш в толкова тъмна нощ като тази, всеки метър е от значение, лампата осветява единствено пътя ми. Светлината е единствената ми надежда в тъмното. Тя е и единствената ми възможност, както и най-бързо решение да продължа. За това и спирам да мисля, а само я следвам. Обожавам да се сработвам с гъстата гора през нощта… Навигацията отново не работи!

Ден 9: Някъде след Ришки проход – Дюленски проход

Тръгвам към новия ден. Небето става яркосиньо. Слънцето ме заслепява, но не се оплаквам. Изсмуквам с цялото си тяло тази естествена топлина. В 11:00 часа достигам до село Дъскотна. Теренът вече е по-сух, гол и хълмист. За първи път ми е толкова горещо. Къпя се на чешмата на селото. Хапвам храна от месната бакалница. В 12:00 часа, зареден със сили и вода напускам селото с походка на папагал Ара. GPS-а пак не улавя сигнал, но, за сметка на това, маркировката е ясна и пътят ми на изток е логичен. Деца ме изпращат от селото с викове „Турист, турист!”. Това от тяхната уста звучи като някаква диагноза на лудост. Не им отговарям, даже не ги поглеждам. След децата е ред на десетина овчарски кучета, които с оголени зъби ме „приветстват“. Не се впечатлявам докато не ме обграждат и атакуват. Това ме събужда мигновено. Използвам щеките по предназначение. На няколко метра група мъже са се събрали около някакъв трактор и наблюдават с неприкрит интерес спектакъла. След като фраскам право в муцуната най-настървения пес, кучета отстъпват. Публиката изглежда разочарована. Питат ме накъде отивам, поглеждам ги право в очите и мълчаливо продължавам.

Звъня на Мария, обяснявам й къде съм, тя обещава по-късно да ме пресрещне някъде при село Сини Рид. Поръчвам й да донесе домати и банани. Затварям телефона доволен. Звъня на Калин да го питам дали е нормално в този участък да няма сателитна връзка. Било нормално. Този участък бил „Бермудския триъгълник”на маршрута. След малко всичко е наред. Сигналът се връща.

Движа се бързо, сякаш вървя първи ден, просто искам да приключа по-скоро. Забелязвам следи от велосипедна гума. Това трябва да са отпечатъците на Борислав, който сигурно е вече стигнал нос Емине, за да грабне поредния си рекорд. Калин ми съобщава по телефона, че той е по трасето. Без да спирам, преминавам през селата Снягово, Добра Поляна и Топчийско. Бързам напред. Условията са добри. Теренът е равен. В ранния следобед, преди Сини Рид Мария вече ме чака, щраква ми няколко снимки, хвърлям раницата в колата и продължавам с крос до по-сенчесто място, където ще обядвам. Домашна мусака и домати. Истинско пиршество! Хапвам добре в компанията й. След смях и приятни приказки, щурмувам следващите 16 км. през гората към село Козичино. Пристигам там в 20:00 часа. В месната кръчма пия една бира за да изгоня натрапения вкус в устата ми, не съм гладен. След няколко часа всичко ще приключи, не е време за глезотии. Тръгвам отново с крос. Следващото изпитание е отново е 22 км. в тъмното. Стигам натоварения път Варна – Бургас. Мария вече е паркирала наблизо.

Изведнъж от пътя влизат със скорост два джипа, от които изскачат четири яки силуета с насочени към нас фенери. След като ни виждат, се успокояват – не сме бракониери. И верните кучета се качват обратно в автомобилите си. Дивият запад е на изток тази вечер. В техните очи сме безумни спортисти или странна двойка с вкус към романтиката в планината.

Часът е точно 0:00. От сутринта до сега съм изминал 69 км. плюс 58 от вчера на обяд – всъщност от тогава насам имам един час сън и 22-23 часа движение. Не обичам крайностите, съревнованията и рекордите не надделяват в живота ми. По-важното за мен е да усещам моментите. Основата на нещата ме вдъхновява и подхранва личното ми развитие. Искам да приключа още днес, поради простата причина утре денят ми да започне на чисто. Трябва да извървя още само около 10 км., за да стигна до нос Емине, но идеята да стигна морето по тъмно и да не видя и почувствам нищо, изведнъж ми се стори глупава. Не искам да действам като машина, не съм вече в армията. Искам все повече да влагам чувства в преживяванията си. Така се освобождавам. Просто се вслушвам в онзи дълбок повик вътре в мен. За няколко часа разлика, ще пропусна красотата на събуждащата се природа. Едно прекрасно утро в лицето на планината и морето. Веднага решавам, че не бързам чак толкова. Изгревът над синята шир е нещо, за което си струва да почакам. Ще тръгна след 4 часа. Мария разпъва палатката, хапваме и аз падам уморен в уютния спален чувал, който ме обгръща отвсякъде.

14.09.2017 Финал: Сутрешен крос до нос Емине

Събуждам се в тъмното. Часовникът на ръката ми показва 4:00 сутринта. Измъквам се бързо от чувала и организирано започвам да стягам багажа и приготвям закуска. Мария се буди бавно, учудена е колко съм мобилизиран предвид малкото часове сън и натрупаната умора. Споделя ми, че дори е смятала, че няма да мога да стана в уречения час. Това малко ме обижда – нали за това съм вървял до тук. Това изпитание, е избор в живота ми, който винаги обичам да правя още от дете.

Събираме целия бивак и го товарим в автомобила. Разделяме се. Тя поема по пътя към Емона, аз – през гората. Само 10 км. са до фара. Пълно е с живот в нощния лес. Осветявам съсели по дърветата, сърни, глигани, лисици, много зайци, виждам дори чакали. Този нощен марш определено е най-добрия завършек на прехода. Грабвам заек с ръцете си, благодарение на това, че е заслепен от светлината на челника ми. Рядък късмет. В друг ситуация щеше да се превърне в закуска, но не и днес, не и сега. Бъркам в раницата с една ръка за да изкарам мини-камерата и да документирам момента. За миг отхлабвам хватката на лявата ръка, време достатъчно заека да отскубне ушите си от хватката ми. Фимът за дивата природа няма да се осъществи. Прибирам този „излишен” товар, който в най-скоро време трябва да усвоя в детайли и бързо се спускам към изгрева. Изкачвам последната си височина от където ми се разкрива морето. Вече няма нищо между нас.

Слънцето изплува от водата. Спускам се надолу към село Емона, сблъсквам се с два глигана на каменистия път. Единият успява да се шмугне в гората, но другият хуква надолу, тичам след него. Влизайки в първата пряка на селото, прасето най-после сменя посоката и завива на север към голите хълмове. След 15 минути вече съм на скалите на нос Емине. Часът е почти 7:00. Нямам еуфория или някаква радост, само леко разочарование, че всичко приключи.

Обичам могъщия Балкана отдавана, от днес го обичам повече, защото разбрах още нещо за него, това, че е ранен и кърви. Хората имат различен поглед и различни нужди. Някой виждат планината в кубици дървен материал, други в руда и водни ресурси. Някой я виждат като трасе за слава или бягство от наковалнята на града, но малцина умеят да я усещат. Трябва време за такава връзка, но ангажиментите на съвременния човек в най-добрия случай му позволяват да прекара няколко дни от годината сред природата. Излишните шумове на града, купищата информация, това е ежедневието, което ни кара да загубим първоначалната си връзка със земята. Трудно ми е да впиша в това думата щастие.

Впуснете се по пътеките от връх Ком до нос Емине, не бързайте много, усетете Балкана за да погледнете по-чисто на себе си къде сте в момента.

Explore Further

Благодаря за подкрепата по пътя на Мирослав Николов, Калин Радков и Мария Белевска.