На 13 май се проведе месечното бягане в календара на Trail series и за първи път взех участие в Pancharevo Night Run. Обикновено през месец май пътувам някъде по забравените пътища на света. Стартът на състезанието бе насрочен за вечерта в 21 часа на стената на езерото, като задължително бе всеки участник да носи фенер или челник. Часовете преди старта прекарах в усърдно въртене на педалите върху моя “Pulse” и след 7 часа се спуснах от Витоша уморен и гладен. Набързо смених колелоездачните шпайкове с маратонки и се понесох по трасето с дузина свежи и усмихнати бегачи. Дистанцията, на която тичах, бе 18 км, изразени в 570-метрова денивелация. Въпреки, че километрите не бяха сериозни, последната част преди спускането към финала за мен се превърна в предизвикателство. Наложи ми се да повървя известно време, след като краката ми отказваха да тичат. Слабата ми форма никак не се връзваше с тренировъчната програма, която съм си поставил за тази година. Истината е, че без добра храна и сън под режим, е невъзможно тялото да бъде часовник. Наивно е от моя страна да лежа на “старите лаври”, през последния месец градът и стресът по организацията на кампанията за експедицията в Амазония ме бяха победили. Бях спрял да се чувствам онзи човек, който може да върви и гребе, недохранен седмици наред без да спира. Тоест не бях щастив. За пореден път осъзнавах колко е трудно човек да бъде сам в града. В природата това не може да ми се случи. Там няколко основни неща имат значение, точно тази простота ми дава свобода… 

Стискам зъби и пресичам финала с време 01:55:41, но за мен това няма значение в този момент. Защото това нощно бягане ми напомни колко крехък съм и колко лесно мога да загубя пътя.

Тичайте в тъмното без светлини, останете за малко сами в морето или гората, останете с вашия свят, обградени единствено от хоризонта и собствените ви мисли. В тези условия животът става по-прост и придобивате щастие.